Какво за теб е писането? Какво те вдъхнови да напишеш стихосбирката „Хроники на сходствата” и как избра това заглавие или то теб избра?

Писането е хирургия с мастило – да преровиш човек отвътре, да оставиш следа, да помогнеш; в добрия случай, разбира се.

Иначе опит за задържане на изплъзващото се, за колекциониране на истините или поне личните такива. Спомените се изменят с времето, да ги запишем и потенциално предадем нататък е най-реалистичната ни възможност за архивиране на колебливия миг.

Вдъхновението е лукаво. Може би възможността за изненада, случките, които разбъркват вътрешния ни свят, малките и големи обрати и това как ги преживяваме. Вдъхновява ме чувствителният човек, безмълвната борба, често със самия себе си. Противоречието, нелогичните желания, неочакваните решения, изборите, които после изтърпяваме, всички тези криввания от очакваната подредба на събитията.

Колкото до заглавието, то е предложение на моя редактор Валентин Дишев, който разбра посланията ми по-добре от мен самата. „Хроники на сходствата” изпъкна в списъка с идеи, нямах съмнение, че това е името на книгата ми.

Какво ти харесва да съзерцаваш? И пренася ли се то в лириката ти?

Съзерцавам бързащия минувач, но и този, който е спрял да изпие кафето си сам в парка. Наблюдавам жестовете на хората в компания, миг преди да се разделят и движенията им след това, когато са сами в метрото, вглъбени в екрани или отраженията си. Впечатляват ме следобедните светлини и другите, като мен спрели се да им се насладят. Гледките се преливат в лириката ми, убедена съм, но в момента на писането рядко си припомням една конкретна случка, по-скоро натрупалото се синтезира и ми помага да намеря думите, които търся. Има скрита мелодия в ежедневието, която понякога се разкрива – рядко, но ясно.

Какво би ти се искало да разбере човекът, който чете твоята поезия?

Че човекът е робот. Шегувам се. Читателят може да извади каквото иска за себе си от поезията ми, а ако аз трябва да му подшушна, то бих казала, че не бива да се страхува от чувството на несигурност, от самия страх, особено ако той е породен от културно внушените различия с околните, от очакванията да остане неразбран. Иска ми се поезията да показва пътя за търпелив разговор, да изваждаме по-често чувствата си „на масата, която преди месец бе почистена от отпечатъци”, да ги изследваме заедно, а не всеки скрит зад вратите си.

Кое е това, което освобождава и укрепва духа ти?

Шумът на чуждото присъствие, може да е звукът на града или на природата, любимата ми музика; заглъхването на вътрешния ми глас – поне за малко. Така си почивам пълноценно.

Хорхе Борхес винаги си е представял, че раят е библиотека. Какъв би бил твоят рай?

Раят е усещане. За щастливо чакане, за напипване на предстояща радост… Раят е да имаш доказателство, че нещо значимо се задава.

Поезията може да лекува, ако и позволим.

Книгата, на която не мога да устоя е… „Дивите палми” на Уилям Фокнър,  „Херцог” на Сол Белоу, „Довиждане и всичко хубаво!” на Кристина Лугн, „Second Place” на Рейчъл Къск и още, и още.

След заздравяването идва… смирението.

Стихът, който не написах… чака своето време за живот.

Какво ако… се осмелим…

 

 

Повече за стихосбирката „Хроники на сходствата” може да прочетете тук.

Книгата може да закупите от Ciela и Хеликон.

Повече от издателството на този линк.