Градският човек и природата в индустриалната епоха
В България от началото на XX в. градът придобива нов облик. Започва засилено развитие на градската среда, което налага и нови възприятия. Заражда се градското общество с нови културни ценности, продиктувани от променения обществен строй. Оформя се работническа класа и представителен слой на обществото. В продължение на 15 години се оформя и българската столица София. За кратко тя успява да се преобразува в културният и политически център на страната. Промените, съпътстващи новоизграждащата се столица, влияят върху начина на живот на гражданите. Реорганизацията в обществения и икономическия живот намира израз и в изкуството.
Темата за Градът се явява интересна както за поетите, така и за художниците. Той се разглежда като сбор от множество разнообразни социални прослойки, за всяка от които градът носи различно значение.
С развитието на градовете и урбанистичната среда възприятията за природа също се изменят. Градският човек търси време да излезе от натовареното селище с идеята да вникне по-дълбоко в своята същност, вдъхновен от природната среда.
В период на промени, какъвто е края на XIX в., новосъздаващите се обществено-културни ценности и индустриалното развитие подтикват гражданите в търсенето на алтернативи за откъсване от забързания живот.
Жителите осмислят близките планини като място за отдих и почивка. Съботно-неделните разходки сред природата се налагат като тенденция сред жителите на столицата. Тази „мода” навлиза след първия организиран поход до Черни връх от Алеко Константинов през 1895 г., като с него се и поставя началото на туризма в България.
По този начин хората са насърчени да опознават природата и да я възприемат и по нов начин – като място за разходка, отдих и съзерцание.
Друго любопитно обстоятелство, което на даден етап също провокира интереса към природата, е отношението на българския цар Фердинанд към нея. Царят финансира съхранението и опазване на флората и фауната в планините Рила и Пирин. Също така оглавява и две големи научни експедиции в Пирин през 1914 и 1915 г. Тези събития подсказват зараждащия се интерес на българското общество и към опознаването, разбирането и изучаването на природата.
През първите години на XX в. художниците, писателите и поетите са провокирани от търсенията на импресионистите и на символистите.
Творчеството им е повлияно от чувствата и емоциите, те се стремят към духовното, въображаемото и приказното. При живописците това се изразява в излизане от академичните рамки и традициите на предходния период, в който творят. Тези творци търсят и откриват нови форми и изразни средства. Това желание за отклоняване от академизма е предпоставка за развитието на жанра на пейзажа в българското изкуство. Все повече художници проявяват интерес към градския и селския пейзаж, към рисуването на гори и планински панорами.
Въпреки това малко на брой са тези живописци, които се отдават изцяло на жанра. Повечето художници виждат по-добра перспектива за развитие на творческите си способности в битовата живопис, портрета, иконата и орнаментната декорация.
Зараждането на жанра на пейзажа в българското изкуство може да се търси още при първите художници след Освобождението, преподаватели в Рисувалното училище – Иван Мърквичка, Ярослав Вешин, Антон Митов и други. Пейзажът като обект на самостоятелна картина се явява около първите години на XX в.: „Първоначално той служи като фон на картината, било тя композиция или портрет. Едва в началото на XIX в., една група художници напускат ателиетата си и отиват да работят всред природата.”
Отношението човек – природа става интересно за размишление и вълнува художествената сцена повече, отколкото природата сама по себе си.
В действителност до първата изложба на току-що основаното дружество „Съвременно изкуство”, с чието създаване през 1903 г. „за първи път в българското изкуство се появява алтернатива”, обществото не проявява интерес към пейзажната живопис.
Младите художници не са били възпитани в художествено представяне на природните форми. Едни от първите художници, които са насочили своите художествени търсения към пейзажната живопис и имат значителна роля в приемането и развитието и в художествените практики, са маринистите Йордан Кювлиев, Александър Мутафов, Христо Каварналиев и предпочелите планинския, горския и архитектурния пейзаж Никола Петров, Христо Йончев – Крискарец, Борис Денев, Никола Танев и други.
В пейзажите им откриваме и образа на родното – той се разкрива в живописното представяне на българските селски дворове и къщи, манастирите, сгушени в планината, реките и планинските върхове.
Ранните пейзажисти съзерцават, осмислят през своята перспектива, изследват и дори променят пейзажа. Променят го със своите художествени умения, техники и желани внушения.
При природните пейзажи вечната тема за преходността на живота (Memento Mori) също може да бъде открита – природата се „ражда”, „умира” и никога не е една и съща, макар на пръв поглед да изглежда точно така.
Пейзажистите увековечават. Въпреки това е разбираемо и видимо, че не всеки творец работи в търсене на по-дълбок смисъл и въздействие. Не всеки успява и желае да придаде съществено емоционално настроение в природния, морския или градския изглед. Най-внушителните са „чувстваните” и „преживяваните” пейзажи, които са създадени от вълнение и възторг от видяното.
Коментирай