Празници на изкуствата „Аполония” 2021 представят романа „Шестият пръст”. Кориица от Дамян Дамянов.

„Шестият пръст” е като разочарование по биологичния баща. Боли и има нужда от ампутация. Избавяне от излишното. А как се избавя човек от фантомна болка? Призрак във форма на липсващ крайник. Лечението преминава трудно и изисква време.

 Макар да е просто шести пръст.

Шестият пръст е паралелна реалност между  „спомена в рамка” и изхвърленото минало. Той е шанс да харесаш онова, което до сега не си харесвал.

Корените трябва да се уважават дори когато са кофти и от тях няма никаква полза.

Шестият пръст е онова, което те откроява от другите. Той е като белег, който всеки носи под различна форма.

Дори шестият пръст стои някак красиво. Чак ти е жал да го изрежеш.

„Шестият пръст” е дебютният роман на Деляна Манева, която пише и преживява от името на Павел Роглев – младо момче, което се налага да запази баланса върху тънкото въже между спокойната Германия и родната България. Между загладените връзки на двете страни започва трагикомичното сливане и разбридване на скритите в чекмеджето стари прежди попили от спомените на цялото.

Изчетох книгата за няколко часа преди да се срещна с авторката на самото представяне. По време на „Аполония” и преди предстоящото ми пътуване до Германия. Романът бе като свежа глътка морски въздух. Разведри ме, замисли ме и ме накара да се вкарам в няколко семейни консталации. В началото се усетих плах, но същевременно и леко арогантен тийнейджър. След това пък бях изгубения баща, който живее в миналото и не иска да запомни настоящето, опиянен от алкохол.

Причината, която го кара да напуска реалността.

Съжалих и двамата. Съпреживях и двамата.

Защото нищо не е нещо само по себе си, а придобива качества сравнено с друго, нали така?

Умело уловила динамиката на забравата и спомена, на завръщането и пристигането, на ненужното и намереното, на втория шанс и новото начало, авторката плавно ни превежда през живота и смъртта. През глъчката на рода и тишината на любовта.

И тишината отново забръмчава.

За да открием, че имаме способността да прощаваме и приемаме това, което сме имали, но вече сме изгубили. Или това, което все още имаме, но очакваме да се изгуби във вселена изтъкана от варианти.

С надежда очакваме екранизация.