Следобедите на село,

съмнителни в сенките си. 

Котката на двора

протяга лапи,

драска коленете градското дете,

пропуква предпазливостта му, 

разчертава тънки линии върху кожата.

Трепет, болка и заздравяване,

като първо изгаряне от коприва

върху мекото на дланта,

като ужилването от пчела,

като сол върху подутините.

Като сродяване със света. 

Стихосбирката на Зорница Иванова намира път между събитията от живота ни, в които сме потърпевши и наблюдатели. Фокусира се върху близостта на спомените, наредени от света на сходствата. Изпитването на болка е способ за съществуване. Раняването е силата да изживеем и да се осмелим да познаем онова, което ни прави достатъчно силни, за да продължим по пътя на неизвестното. И там усещаме, че имаме прилики в страховете си. Тогава животът се превръща в истина. Засвидетелства за себе си с необходимостта си за разпятие – изживявайки, търсейки и намирайки идентичността в общото съзвучие на хрониките. Вероятно там всеки е начинаещ, но с дадената възможност да се научи да плува.

Всеки е

начинаещ плувец

в реката на своя страх.

Смъртта е само друг път, по който поемаме, но в напредващото изминаване се спъваме и падаме, а после заздравяваме. Лесна е за приемане чуждата агония. Текне ли скръбта, започваме да заобичваме всяко чуждо тяло, което е било част от нас. Страхът е като отминало събитие, всеки намира там своето сходство с останалите. Така започва онази фаза на омекотяване, в която вече знаеш, че не си чужд на всеки и че там някъде има някой, на когото да влееш светлина в процепа на раната. Ставаме продължително време и заживяваме в безкрая на отрязъка да бъдем едно.

Искам да съм меката част на лепенката 

върху драскотината

на коляното ти,

преграда между теб и света,

който се опитва да те докосне.

Искам да съм непромокаема материя,

да остана притисната там

и след заздравяването.

Стихосбирката „Хроники на сходствата” е блажена дрямка, заздравяла рана и утопична демонстрация на лирична схватка между живота, смъртта и автора. Улавям се често, че искам да се потапям в тази ефимерна словесност. Зорница Иванова умее да мисли на разбираем език за болката, раните, бездиханните мигове на щастие. Потапя ме пълноценно в емоциите и започва да звучи приглушена мелодия, в която гласи краткото съобщения за последните следобеди, когато:

Целият имагинерен баланс на човечеството

се разлюлява под топлия тласък на дъха,

шепнещ в ушната ти мида,

„какво ако”.