С годините по-добър творец ли се става ?

Това е много интересен въпрос. Кара ме да се върна в тези 60 години, през които съм работил в областта на скулптурата. 60 години, откакто завърших Художествената академия. Много пътеки има в моето изкуство през тези 60 години, много промени ставаха в моята работа. Промени, които са въпрос на творческо узряване, въпрос на практика, въпрос на контакти, въпрос на информация. Всички тези неща влияят върху творческата работа и я променят. Промените са много сериозни, като си спомня още първите години, когато започнах участията си и влязох с една композиция „Борци” в първата Младежка изложба. От тогава минаха години, през които имах периоди на неприемане на работи в изложбата като формалистични. След това имах години, където бях така на върха със звание лауреат на Димитровска награда, когато направих тази „Пиета”, която е в Националната галерия.

След това имаше и някои други удари през кръста, докато направих последните си четири изложби в галерия „Райко Алексиев” през периоди от пет години, които са като тази в гипс, от които изложби много от тях реализирах в бронз. Те станаха собственост на няколко души меценати, колекционери, какъвто е и господин Ангел Симеонов, който може би има най-много мои работи.

Това са първите години, към тях мога да прибавя много пътеки, които се кръстосват в моя живот. Те са моите изяви на „Експо 70”, моите бюстове и фигури на капитан Петко Войвода в Италия, Украйна и България. Така тези неща, които са в много посоки на моето развитие и които ми създадоха някакво име, за да мога да застана сред всички тези големи автори, които са тук и дълбоко уважавам.

Какво всъщност е да си успешен в изкуството?

Да си успешен в изкуството, това е една голяма отговорност. Какво значи голяма отговорност? Значи да поставиш работите си и да ги съпоставиш с другите колеги като амбицията ти е да го направиш с тези, които са в най-горния пласт на българската скулптура. Това е много трудно, защото много автори мои колеги са изключително талантливи и техните произведения са на много отговорни места, както в монументалната скулптура, така и в кавалетната и в галериите, и в музеите. Отговорността е много голяма и амбицията е голяма. Моята цел е била да съм сред тях и да се докажа като автор.

На какво се възхищавате?

Възхищението идва, като видя големи произведения, не само в България, но и в чужбина. Възхищавам се на тези творби, защото това е животът, в който твори и живее човек. Това са произведения, които влияят. Възхищението за мен е едно чувство, което колкото и да е радостно, толкова е и сложно, защото човек веднага прави съпоставка със своите неща и си мисли доколко се допира до тези високи нива и достатъчна ли е неговата творческа дейност, за да може да се съпостави. Това е страшно трудно. Но се възхищавам преди всичко, като гледам художествени произведения.

Според вас кои проблеми на съвременния свят могат да бъдат решени чрез изкуството?

Съвременният свят има много проблеми от най-различен характер – свързани са с начина на живот, природата и политиката. Въобще човек е обкръжен от много проблеми, които трябва да решава. Но има един проблем с това как човек да живее щастлив живот – какво може да го направи щастлив и радостен, Какво може да направи човек да общува светло с хората, с приятелите си? Това могат да го направят изкуствата, тъй като всички те облагородяват човека. Хубавата музика е може би изкуство, което най-силно и най-дълбоко влияе; литературата, образите, живописта… Но скулптурата е онова изкуство, което със своето пространствено развитие и с владеенето на пространството обхваща човека от много места, завладява го и му въздейства. Това е, което е най-важното за изкуството и контакта с изкуството.

Коя е творбата на вашия живот?

Всички, които съм създал, са творби на моя живот – за всички съм мислил, всички съм ги преживявал, за всички съм страдал, за всички съм се радвал. Разбира се, има мои творби, които както на мен, така и на обществото допаднаха. Получиха известност, голямо уважение, пропагандиране и около тези произведения се създадоха ситуации сложни както на хвалебствено отношение, така и на някои трагични моменти. Това е животът на моите творби.

Моята „Пиета” в Националната галерия, с която станах лауреат на Димитровска награда на времето, като най-висока оценка, беше творбата, която най-силно съм преживял, творбата която с най-голяма любов мислих и я направих. Разбира се, имаше и един паметник „1300 години България” – той беше част от моя живот, но той вече не съществува. Това е като да загубиш дете – преживях го и продължих да творя.