По случай изложбата на Нани Мерино в галерия „Аросита” в София си поговорихме с автора за случките „зад кадър” и конепцията в серията „Същества”. Той е испански артист, работещ в областта на фотографията и по-специално – на дигиталните колажи.

Откъде започва процесът за теб? Как създаваш творбите си? Сподели ни някои от първите стъпки.

Здравей, радвам се и съм благодарен за интервюто. Първо ще ти кажа, че ще ти дам нещо повече… Ще ти разкажа подробно чрез един пример… Това е най-важната картина на изложбата в галерия „Аросита” – “Metamorphosis” – картина с грандиозни размери, размери 200х300 см, чийто творчески процес ще ти опиша…

Идеята за нея се породи от моя собствен опит, когато бях дете. Един ден на излизане от гимназията купих от един стар джентълмен една фунийка, пълна с копринени буби и с черничеви листа. Когато пашкулите им започнаха да се разпукват и да се движат, интересът ми нарасна, защото имаше нещо вътре, което издаваше звук. Отворих един пашкул изключително внимателно с помощта на ножица и наблюдавах хризалиса (тогава не знаех тази дума), като реших да го сложа в една празна кутия за бижута, чиято овална форма и вътрешност от кадифе се оказаха благоприятна среда за продължаване на метаморфозата, която ден след ден наблюдавах, докато накрая не се превърна в имаго или пеперуда, която оставих в един парк.

Тази творба беше завършена през месеците март-април 2020 г. след обявяването на извънредно положение и пълната изолация заради вируса. Покрай коментарите и статиите, отнасящи се до нашата последваща лична промяна, публикувани в мрежите и пресата, си спомних за тази история и исках да я заснема в този случай под формата на визуално стихотворение, чрез използването на дигитален колаж. Свидетели сме на момента в края на процеса на метаморфозата – красива жена се появява, преобразена в пеперуда с маска в центъра на вниманието на кадъра, нарушен от пробива на преден план на няколко туристи, които правят снимки и селфита.

Работиш с колажи – защо? Как си обясняваш тези преходи от някои класически исторически паметници (скулптури) към новите фоторазкази?

Е, забележи, че този втори въпрос също е свързан с процеса на поетапна трансформация, който се дължи на професионалния ми опит, събиран цял живот: фотограф-оператор, техник, преподавател по видео и фототехника, администратор на аудиовизуална компания и др. Разнообразието от придобити знания ме отведе от класическата рисунка (това отговаря на част от въпроса ви) в ателието на Амадео Рока Гизберт, преминавайки през маслена живопис, през фотографските знания, до използването на цифрови инструменти, което беше логичната стъпка в развитието на аудиовизуалния ми език и датира от момента, когато правех колажи с лепило и ножица. Само че сега процесът е дигитален – това е кръгов цикъл, какъвто е и самият живот.

Връщайки се към използването на класиката, искам да отбележа и че съм любител на канона за красота на Ренесанса, както и на Италия и обичам да пренасям великолепните ѝ скулптури в актуален сценарий – интересен диалог между миналото и настоящето.

Какво сънува снощи? Питам, защото някои от произведенията ти са като нашите сънища – пълни с въображаеми случки и светове…

Е, за съжаление поради новините и обстоятелствата, в които живеем, поради ужаса на войната, моите сънища могат да бъдат само кошмари. Трябва да ти кажа, че не мога да изтрия от съзнанието си един човек от Украйна, който бяга и влачи пиано, очите на децата… Не, ние европейците не можем и не трябва да спим спокойно пред лицето на това клане на украинския народ.

Смяташ ли, че твоето изкуство говори на публиката или идеите ти са по-концептуални?

Вярвам, че има и трябва да има пълна свобода, нямам намерение да създавам дискурс, харесва ми повече всеки човек да избира свободно, да вкусва образите. Ще направя кулинарно сравнение – предпочитанията ни определят как възприемаме вкуса на нещата или смесването им. „Всеки с вкуса си”, гласи поговорката. Е, „артистичната дегустация” на моето творчество се случва главно в мозъка на всеки човек чрез зрението и в очакване на субективна емоционална реакция.

Въпреки това, да, в някои произведения има специфична позиция при разглеждане на конкретни теми например в “American Heroes” (Black Lives Matter), “Operation Neptune” (имиграция)…

Важно ли е изкуството ти да е автентично?

Колажът по дефиниция е дигитална техника, състояща се от композиране на пластично произведение, което обединява образи, фрагменти, предмети и материали от различен произход, като така се създава ново произведение със собствен смисъл. Най-автентичният е крайният резултат, защото мозъкът ми е този, който подбира, разчленява, обединява, създавайки ново означаващо и визуално значение. В моите творби, както и в живота, всеки хаос има своя космос.

Трябваше ли също да се „отучиш” от определени процеси или инстинкти поради опита ти в други фотографски стилове?

Да се ​​отучиш означава да спреш да правиш едно и също нещо по един и същи начин, тоест да намериш или откриеш, че има други пътища, които ти позволяват да стигнеш до същото място. Това е хубаво, но бъдете внимателни, защото има едно друго „отучване” и аз вярвам, че човек никога не трябва да изхвърля вече придобити знания. Напротив – те трябва да запалят пламъка, който ще освети търсенето на новите пътища, за които говорим. За мен това е допълващ се процес. 

Харесваш ли нашата страна и изкуство? Имаш история с България – направи страхотна изложба в галерия „Аросита”. Как реши да дойдеш и да покажеш творбите си?

Е, трябва да благодаря на Надежда Джакова, директор на Музея за Съвременно изкуство „Арсенал” в София, която след като видя страницата ми в Instagram, @nanimerinocollages, ме свърза с Росица Гецова, галеристка на престижната галерия „Аросита”. Представих им проект за провеждане на изложба, SERES… дума, която е палиндром, тоест може да се чете еднакво от ляво надясно и от дясно наляво без да променя значението си, от гръцкото παλίνδρομος палиндроми „който върви в обратна посока”.

В изложбата правя обзор на творчеството си, като извличам някои персонажи, които наричам “SERES”, изрязвам ги, правейки ги независими от контекста им в творбата, за да създам ново същество. Също така насочвам с това заглавие към една дуалност между мъжа и жената, много видима в Адам и Ева и на постера. Бях в София по работа, но смятам да се наградя и да се насладя на красотата на пролетта ѝ и големите зелени площи.

Влюбен съм в творчеството на Кристо, Стари Калинов и Галин Малакчиев, в следващото ми посещение ще се радвам да видя Музея за съвременно изкуство „Арсенал” в София.

Превод от испански език: Мила Милиева