flâneur

натрошен жълтъкът на 

слънцето – костен порцелан

разбит в следобеда

между кафето и супата

между подлези и книжарници

в междумислието на

memento mori и белите кичури

един ден няма 

да те има няма

да си тук свиквай

свиквай

В себе си ние сме господари на тишината, мълчим, гледаме навътре, притихнали мислим за онова, което премълчаваме, за онова, което губим без да искаме, за онова, което си отива като познание, за да се превърне в спомен на отминалото свикване.

Всеки ден пред нас се отварят вратите на бъдещето. Слънцето е нашият светлинен пътеводител, а Луната – нашето сенчесто спасение. Сянката е винаги недоловимото всеобщо търсене на нашето продължение. Остатъчните сенки са съмнения, зад които намираме алегория на душевните ни състояния. Някак свикваме да се лутаме, докато косите побеляват, а паметта започва бавно да заличава спомен след помен. 

сезони 

с наивно упорство

разкъсвам лятото

като смокиня в сърцето на зимата –

времето зрее другаде

 

всяко нещо с бремето си,

каза ти

 

и продължихме 

към миналото

Калина Линкова долавя всеки сезон в поезията. Отварям сърцето си за нейните междумислия, събрали цял свят върху няколко бели листа. Търсим заедно живота в смъртта, зейва процеп в следобитете под ударите на вълните. Отново се обричаме на порцеланово щастие, докато не сътворим нашата забрава, молитвата ни за края. Стиховете, събрани в книжното тяло са сенчести ухания, аромати, които оставят подире ми. Зрея и намигам на миналото, припомням си, че живея във вечност от повтарящи се случайности.

Терапевтично претворяване. Словесна наслада от чуждата игра на думи. Мистичността на езика. Гмуркане до дълбокото. Изплуване до плиткото. Преброяване на страховете. Хоризонтът на окото. 

Благодаря на Калина за силното преживяване.  

терапия

крушата падна

по-далеч от дървото

Издателство: АРС

Редактор: Марин Бодаков

Художествено оформление: Антонина Георгиева

Фотография на корица: Яна Лозева