Често си задавам въпроса защо културните събития в София са посещавани от едни и същи хора; в зависимост от организатора – от съответния кръг от посетители. Хора, които се познават, поработват заедно и, разбира се, имат общ „враг“ – нещо, което винаги сближава. Не съм го измислила аз – откакто съществуват общества, това е така, а може би така и ще бъде занапред. Обединяваме ли се под общи каузи за изкуството на България?

Общуваме ли свободно и разнообразно, за да допълним картинката на интригуващата ни тема? Допитваме ли се, когато не знаем? Дори въобще признаваме ли си, когато не знаем?

Други важни въпроси са уважаваме ли труда на другия, отворени ли сме да съдействаме без облаги, за да може да развиваме, да вървим поне на някъде? 

Признавам си, аз съм объркана да дам точен отговор на тези въпроси. Хубавото е, че винаги има изключения от установения ред. Изключения, които с достатъчно смелост и идеи формират нови практики. Такива, които с времето могат да се превърнат и във формалност, но това е част от надграждането, нали? Дали ще устоиш, дали ще желаеш и можеш да промениш, дали ще гориш или набързо ще изгориш?

Трябва ли винаги да избираме страна, позиция и гледна точка, когато става дума за изкуство? Разбира се, зависи от посланията и вида на самото изкуство, но най-интересен и пълноценен не е ли диалогът, който се провокира, а не крайната цел до избор на страна и посока? 

Прекалено много въпроси? Ето зададен още един… Но нашата истина се крие някъде между тях – въпросите и отговорите. Нашите истини. 

Диалогът, общуването и добрата комуникации ще откроят качествените и значимите идеи, практики и начинания. А с помощта на кадърни лидери може и да открием тези така желани нови посоки в ареата на българското изкуство. 

Е, решихте ли от кои ще бъдете?*

*Подвеждащ въпрос

 

Тема с продължение…

 

изображения: интернер