майка ми се е родила

за да роди мен

за да родя дъщеря си

за да роди внука ми

всеки е едно камъче 

от безкрайното колие 

върху шията на вселената

натежаваме 

натежаваме

ако връзката се скъса

ще се разпилеем ли 

в краката на някого

 

Поезията на Ева Гочева оголва до сантиметър съмненията и страховете за края на нещата. Разпростира се върху мислите и те кара да почувстваш другите чрез историята на думите. Като гост преминал през сърцето и намерил спасение в красотата на чудатостта. Стихове, които свидетелстват за истории, надживели самите себе си, разчупили и събрали цялата пулсация на света. 

Всяка сполетяна случка или спомен заживява във всеки един от нас, като ни свърза в едно цяло. Цяло, което смятаме за крехко, но намираме и утеха в него, дори когато безутешно търсим време, за да се влюбим отново, да заживеем наново и да повярваме в хронотопа на събитията, където отново ще сме цели. Промените на времето се разкриват в пространството на съвсем другите (ни) истории. 

Силно въздействаща поезия, устремена към намирането на живота в живота. 

зад прозореца

гълъб и бездомно куче 

ядат нещо от контейнера

двама се държат за ръце

дете с тротинетка пресича 

червенокоса говори по телефона 

 

да отиваш някъде 

е живот в живота

почивка от самия него

докато наблюдаваш 

как някой друг живее

 

Съвсем друга история за съвсем други животи, светове, любови и места. Толкова различни от нашите, че във времетраенето ги усещаш като свои, но тъкмо там където трябва. Тъкмо там, където се случват, без да ти убегнат. С рискът да разбереш, че „паниката и болката могат да ухаят прекрасно”. 

Когато се докоснем до нещата, изведнъж забелязваме тяхното безгранично потапяне в нас. Което кара тялото леко да се сгърчи, а сърцето да се усеща по-леко. Това не е човешки недостатък. Това е човешкият остатък. Човешките остатъци (историите), с които Ева Гочева смело намира място в света на поезията. Принадлежим на себе си, на думите ни, на историите ни, на това което се случва, докато се случва всичко останало. Тези стихове се разливат в ума ми като кратки епизоди на живота.

Докоснах я, почувстах я и сега сме квит. 

две врабчета лежат в юлската трева

крилцата им потрепват неестествено

красива е тази нужда от полет

докато се бориш със смъртта 

кое да направя първо

да им дам вода за да се съвземат

или да напиша стихотворение

 

избирам първото 

самият живот е поезия

 

Издателство “Scribens”

Стихосбирката може да поръчате тук

Редактор: Валентин Дишев

Оформление и корица: Анна Лазарова